История за надеждата
През 2018 година, събирайки сълзите и спомените на възрастни хора в Бесарабия (Украйна), които преживели ужаса на глада, записах техните истории за смърт и оцеляване. Сред тях имаше една, която бих нарекла „История за надеждата“.
Един старец ми разказа: „Ужасни събития се стовариха върху нашето село и цяла Бесарабия. Само в нашето село повече от две хиляди души умряха от глад. Нямаше нито едно семейство или дом, който да не е преминал през този глад. Бившият кмет на селото през годините на глада, Афанасий Иванович Сотиров, ми каза: 'Бесарабският българин е стопанин по кръв. Дори когато умира, той мисли за бъдещето, за това, което ще остане след него... Помня веднъж, когато влязох в една къща и там на пода лежеше човек, умрял от глад. Намерих скривалище под пода, а вътре — чувал със зърно. Този човек беше спестил зърното за пролетно сеене, за да спаси семейството си в бъдеще. Дори когато не успя да ги спаси от глада, той мислеше за полето, което трябваше да се засее.' Главата на селото беше изумен: 'Това ли е глупост или героизъм? Какво направи този човек? Той спаси семеното зърно, вместо да го използва, за да спаси семейството си. Можеше да ги спаси, но избра да запази зърното за следващата реколта. Това е страшно!' Цялото семейство умряло от глад, а чувалът със зърното останал нетронат. Шепа зърно можеше да промени много. С една шепа зърно можеш да оцелееш цял ден. Но той следваше неписан закон: „Умираш от глад, но не пипаш семеното зърно!“
Тази история не е просто разказ, тя е истинско свидетелство. Неговите думи продължават да ехтят в мен, като жар, готова да запали нови пламъци. Оставил ли този човек нещо повече от просто спомен? Засеял ли е нещо в мен с онази шепа зърно, което отказа да изяде? Човек, когото никога не срещнах, избра да посее зърното си с надежда за живот, за пролет, която никога няма да види. И това зърно поникна в мен — не като клас пшеница, а като разбиране за човешката устойчивост, жизненост и памет, преминала през поколения. Аз съм запазила семената на тези истории, за да ги посея, споделяйки ги в настоящето — с надежда, която ще израсне в неизвестното бъдеще, сега поливано с кръвта на войната. Ние пазим семеното зърно, чакайки пролетното слънце, защото надеждата е нашият непоклатим подтик към живота!
Йона, 2024
В украинския език думата "надежда" се произнася „надия“. Тя може да бъде възприета като съставена от предлога „на“ (посока) и „дия“, означаващо „действие“, което ѝ придава усещане за насоченост, за движение към нещо.
Така надеждата не е пасивно очакване, а действие.
Действие, насочено към онова, което е дълбоко желано.
Да се надяваш означава да бъдеш активен.
Надеждата за мир означава
да действаш за мир.
Бъди надежда за мир!